ИндексPortalCalendarВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход
Вход
Потребител:
Парола:
Искам да влизам автоматично с всяко посещение: 
:: Забравих си паролата!
Latest topics
Нашият екип
Top posters
Елинор Уистрейн-Джойс
 
Гил
 
Арая Деймос
 
Jacob Black
 
Isaak Dunn
 
Ребека
 
Alice Brown.
 
Дезмънд Лесбърн
 
Adison Laurent
 
Arrietty
 
Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

Най-много потребители онлайн: 13, на Чет Ное 10, 2011 6:49 pm

Share | 
 

 Елинор Елизабет Уистрейн-Джойс

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
Елинор Уистрейн-Джойс
Орденът на Аметиста
Орденът на Аметиста
avatar

Местожителство на героя : Чикаго, щата Илинойс
Брой мнения : 251
Join date : 21.09.2011
Age : 22

ПисанеЗаглавие: Елинор Елизабет Уистрейн-Джойс   Нед Сеп 25, 2011 5:25 pm


/Candice Accola/

Елинор Елизабет Уистрейн-Джойс
/ Ел, Ела, Лена, Джой, Рейн /

Нефилим с неизяснен произход

Годините бяха нещо относително. Ограничаващо. Бяха просто числови факти, които разделяха времето и определяха дължината на всичко. За една промяна бе нужна година, един човешки живот се измерваше в 50 години и т.н. В крайна сметка годините все пак бяха граници. Граници, в които да поместиш всичко, което желаеш да направиш преди да се родиш наново и да си загубил идеята за тях. Самото ми мислене беше доста философско, но така се получаваше, когато нямаш право да изпълниш нещата от листа си с идеи, а усещаш как времето ти тече. Изтича и границата все повече приближава, а ти си в една тъмна стая без прозорци и само чакаш своя край. По това време бях на 21 години, точно на колкото съм и сега, въпреки че вероятно сега щях да празнувам 30-я си рожден ден. И все пак не се промених. Щом боговете решиха да ми дадат втори шанс, те не само смалиха годините ми, но ме върнаха и към предишният ми начин на мислене. И все пак аз съм си на 21 години.

Коридорът, по който вървяха, бе тъмен. Сиви стени, тясна линия. На места бледите лампи все още осветяваха каменния под в синкав отенък, но на повече места бе тъмно. Въпреки това Елинор нямаше как да се възползва от тази тъмнина. Русата й коса лесно се забелязваше дори на тъмнина. Дори да се спореше дали наистина е руса или изрусена, за нея бе ясно, че бе руса. Блондинка, но наистина хитра блондинка. При това и доста умна. Кожата й също бе светла. Бяла като мляко и нежна като коприна на допир, но никой сега не се интересуваше дали е като коприна или не. Първото, което я отличаваше от всеки друг затворник бе погледът й. Този страх, който бе заключен в зелените й очи бе това, което я отличаваше. Там нямаше нито арогантност, нито лукавост, нито омраза. Просто страх и обърканост. Какво правеше тя тук? Защо бяха завързали ръцете й и защо бе в този тесен затворнически коридор? Момичето бе дребно. Не особено ниска, но все пак двамата представители на охраната, които вървяха пред и зад нея бяха поне с глава и половина по-високи и определено по-силни. Тя бе крехка. Прекалено крехка, за да бъде заподозряна в убийство, за каквото и бе тук, но кой да знае, че в това крехко момичешко тяло се криеше толкова голяма мощ. Реално характерът й бе по-силен и вероятно на него щеше да разчита през годините, които й оставаха да прекара тук. Постепенно Ела усети как желязото се впиваше в кожата й. Дереше я и я нараняваше. Все още бе прекалено объркана, за да разбере защо я водеха из този коридор. В този миг прехвърли целият си живот като част от филм. Една стара лента, на която бяха записани всички й спомени. Спомни си за семейството си, родителите си. Родителите, на които никога не бе приличила. Майка й бе червенокоса, а баща й бе горд притежател на черна коса. Двама бяха с тъмни очи, а нейните бяха зелени. Тези разлики бяха достатъчни, за да бъдат забелязани от едно дете и да породят множество въпроси, които никога не откриха своя отговор. Вместо отговор тя винаги чуваше, че не всеки прилича на родителите си и че има деца, които приличат повече на някой друг от семейството, но тя провери и родните си. Никой от тях нямаше зелени очи, но пък нейна далечна леля бе руса, но кой да знае, че жената е била изрусена. След това си припомни онзи ужасен април, когато всичко, което познаваше си замина. Родителите й загинаха, въпреки че бяха избрани за спасение. Всеки повтаряше, че това е само кръговрат на живота, но за нея бе трудно да приеме тази подигравка на съдбата. Тогава бе едва на 17 години, а ето сега две години по-късно бе бъдещ обитател на една прашна и мизерна килия в старият затвор на Чикаго. От малко бе живяла в този град. Помнеше как преди бе едно развито, но непознато за света градче, а сега всеки го боготвореше. Това породи една бледа усмивка от нейна страна, която едва се забелязваше в тъмнината. Последва един болезнен спомен, който рядко поглеждаше. Денят, който бе най-ясно запечатан в съзнанието й. 9 ноември. Денят, когато разбра истинското си име. Елинор Елизабет Уистрейн. Досега бе свикнала с Елинор Джойс, но истината бе, че Джойс никога не бе била нейната истинска фамилия. Тя бе Елинор Елизабет Уистрейн. Единствена дъщеря на ангел и обикновена жена, загинала при раждането й. Отгледана от приятелско семейство, за да бъде предпазена от света на нечовешкото, но бе за всеки бе ясно, че щом си повече от човек, то мястото ти не е сред тях. Въпреки това Ел нямаше как да бъде с баща си. Новата организация на населението не го позволяваше. Баща й принадлежеше към Орденът на Топаза. Той бе равен с боговете, а тя не бе. Тя бе сред Орденът на Аметистът. Мястото, където бяха хората и онези като нея, които бяха повече от хора, но по-малко от свръхестественото. Като цяло животът й бе верига от драми и трагедии. Все пак Елинор така и не се запозна с баща си, но постепенно разбра какво я различваше от хората. С това откри и още един проблем. Имаше неща, които я различаваха от останалите нефилими, но никой не знаеше защо. С емоциите й се проявяваха и странни чувства. Винаги, когато бе ядосана усещаше леки болки около раменете си, където се очакваше да има крила, които се виждаха единствено като сянка. Бе по-бърза от хората. Дори доста по-бърза, защото понякога просто преминаваше отнякъде и всеки смяташе, че е по-силен порив на вятъра, а никой не я забелязваше, но това бе и една от чертите, които я отличаваха от останалите нефилими. Постепенно това я наведе на мисълта, че вероятно в нея имаше и още нещо, чиито произход и вид си оставаха неясни. Внезапна светлина я изведе от спомените и сега Елинор видя едно по-осветено и по-поддържано място. Затворена стая с прозорци по стените и оскъдно обзавеждане. Една маса и два стола. Единият празен, а на другият стоеше млад мъж. Висок с тъмна коса и светли очи, който съвсем спокойно изчака да я пуснат в стаята и Ела дори си помисли, че той й се усмихваше. Усмихваше се, но бе сериозен в работата си и веднага подходи към същественият разпит. Подреди три снимки пред нея, на които стоеше млада жена. Млада жена, която бе бледа и покрита с кръв.
- Може да караме по лесния път, но ако решиш ще минем и по трудния. – каза бавно мъжът. Изрече всяка дума съвсем отчетливо, сякаш я заплашваше , а в заплахата си предсказваше предстоящото в случай, че Елинор откажеше да говори. Русокосто момиче продължаваше да не разбира за какво говереха всички. Страхът отново се завърна в очите й и тя погледна право към разпитващият.
- Не знам за какво говорите. – каза с треперещ глас, но не погледна към снимките отново. Поведението й бе твърде невинно за убиец. Всички те обичаха да гледат снимките, да си припомнят чувството да отнемеш нечий живот, а Елинор се плашеше от това. Поредната усмивка на разпитващият бе последвана от тих смях и той стана.
- Значи избираш трудният начин. В такъв случай не те очаква нищо добро. – поклати глава той и заобиколи масата, за да стигне до нея.
- Не знам нищо. Не знам дори защо съм тук. – продължи да настоява Ела като дори повиши тон. Това не бе в нейна полза, но тя не разполагаше с доказателства. Всички те бяха в полицията, а тя очевидно бе срещу нея.
- Толкова младо и красиво момиче... А способно на толкова брутално и насилствено убийство. – въздъхна разпитващият като отмести един кичур от косата й, за да разкрие лицето на Ел. При самият допир тя потръпна. Студени вълни заляха цялото й тяло, а нервите й едва ли скоро щяха да издържат. Отново усети онази лека болка около раменете си, но тук светлината бе прекалено различна, за да разкрие тайните й криле.
- Не съм аз. Нужно ли е да повтарям, че нито познавам тази жена, нито знам кой я е убил. – този път Елинор едва извика отговора си и погледна към тъмнокосия. Беше отчаяна, но и силна по характер. Не се предаваше лесно. Обичаше да спори и го правеше често. Защитаваше убежденията си, а сега бе сигурна, че не тя бе убила жената.
- Всеки казва така, малката. Разпитвал съм дори възрастна жена, която бе на повече от 70 години. Сериен убиец. Три дни твърдеше, че е била в парка с внуците си по време на убийствата. Винаги казваше, че не е виновна. – продължи все така спокойно разпитващият, докато се разхождаше из стаята. Елинор нямаше представа защо той й разказваше това, след като го интересуваше само тя да признае. Накрая той се спря и я погледна.
- Беше права. След два дни открихме и внуците й. В парка. Заровени в парка. – довърши и я погледна съвсем изчаквателно. Внезапен гняв се надигна в Елинор, защото я сравняваха с човек, за който убийствата са били забавление. Тя стана и също обиколи част от стаята.
- Е, аз не съм като нея. За последен път казвам, че не познавам тази жена. Аз нямам мотив да я убия. Преживяла съм толкова много и ако желаех досега щях да съм убила милиони души. Бих ги убила, за да накарам близките им да се чувстват както се чувствах аз, когато изгубих всичко, но не го направих. Продължих напред... Затова ли продължих? За да може някой ден да ме обвините в убийство, което не съм извършила. – Елинор изрази цялото си възмущение. Тонът й бе сериозен и изнервен от всичко, което бе преживяла, за да може полицията да се похвали, че има заподозрян. Гневът й бавно започна да стихва, когато един спомен я прониза като стрела и тя изгуби равновесие. Това промени и държанието на разпитващият към нея. Елинор се строполи на земята и едва пропълзя до ъгъла. Бе изплашена до смърт от самата себе си. Тя беше чудовище. Не просто повече от човек, но и убиец.
- Госпожице, добре ли сте? – попита загрижено разпитващият и й подаде чаша с вода. Сега ролите бяха разменени. Той се съмняваше, че тя е способна на подобно убийство, а Ела знаеше, че тя бе истинския извършител и ако сега се измъкнеше, то един невинен човек щеше да се прости със свободата си, а по-лошият вариант бе виновникът за смъртта на тази жена да остане ненаказан. Тя нямаше да го позволи. За момент вдигна уплашеният си поглед към разпитващият и отново погледна към пода. Той от своя страна се наведе към нея и се опита бъде мил.
- Нека за почнем от начало. Как се казваш? – попита с мек глас и я погледна. Имаше чувството, че бе докарал едно невинно момиче до лудост от страх, че я обвиняваха в подобно жестоко убийство. Разпитващият й подаде ръка и Ела се изправи. С лека помощ от негова страна успя да стигне до своя стол и да седне.
- Елинор. – отговори с треперещ глас момичето и го погледна уплашено. Страх, който не показваше своето начало, но Ел знаеше, че той бе провокиран от шока, че тя наистина бе отнела нечий живот.
- Елинор Елизабет Уистрейн-Джойс. – продължи Ела като постепенно набираше смелост да признае вината си. – Аз... Аз. Аз убих тази жена. Бях в някакъв транс. Нещо в мен не подтикна към това. Аз... Бях цялата в кръв, а тя вече бе мъртва. Уплаших се. Паникьосах се и избягах. Все пак се издадох. Не съм опитен убиец. Бе случайност. Аз... Аз не го исках.
Разпитващият бе учуден от думите й, но нямаше да приеме признанието. Бе твърде нелогично да бъде толкова уплашена и да бъде убиец. Бе готов да попита за цялата история. Да я накара да се отрече от признанието, но в този миг влезе един от охраната. Хвана я съвсем грубо. Начин, който бе различен от онзи, с който подхождаше към нея разпитващият. Мъжът се опита да го спре, защото не вярваше в тази версия, но го избутаха навътре и я изведоха. Още на вратата една възрастна жена я посрещна.
- Ти... Малко чудовище. Моята прекрасна Тина. Моето единствено щастие. Нагла кръвопийца. Знаех, че си ти. Сега никой няма да те спаси. Срам е грешница като теб да се представя за светица. Онази килия е твоя дом. Ще гниеш там, както моята Тина е била изоставена в онази сграда. Сама. Ще усещаш как студа се просмуква в костите й, но...
Жената продължаваше да реди още омразни думи зад гърба й, но никой не я слушаше. Охраната я теглеше с всички сили из тъмния коридор.
***
25 години по-късно

Като всяка година имаше извънреден час за тренировка при аварии. Ако случайно имаше някое земетресение, то охраната трябваше да бъде готова да изведе затворниците по най-бързия начин и то без да отхлабва мерките за сигурност. Точно този ден Елинор се надяваше, че ще успее да избяга. Бе получила смекчение на мерките за сигурност поради добро поведение и сега можеше свободно да излиза. Нямаше и помен от онези окови, които бяха разранили китките й. Точно в уречения час, за който се говореше от месеци сред затворниците, се чу алармата. Всички се втурнаха към решетките, а охраната започна с подготовките. За групата на Ела отговаряше млада служителка. Тя подреди всички в редица и започна да ги брои. Ела използва спора с един от затворниците, за да се скрие за един стълб. Беше някъде из коридора, когато осъзнаха липсата й. Онзи, който я бе извел към килията преди 25 години сега я притисна към стената в опита да я помири, но само за миг Елинор успя да се измъкне и отново побягна сред коридора. Служителят и още един бяха след нея, но сред тъмнината я изгубиха, а Ела използва една задънена уличка за прикритие.
- Остави я. – извика другият служител и тръгна обратно. Той знаеше колко бе важна задачата им в момента и че шефовете нямаше да са доволни, ако учението се обърка. Нямаше да са доволни и ако бяха изгубили някой затворник, но това все пак щеше да остане на заден план.
- В това момиче живее първично зло. Ако е на свобода, то тя ще убие отново. Тогава няма да допусна да ми избяга. – закани се другия и също се върна. Бе загуба на време да я търси. Затворът бе голям, а в подобна блъсканица можеше да е навсякъде.
Ела си пое въздух. Думите му бяха като куршум за нея, но въпреки това намери сили да продължи напред. Избяга от затвора, но нямаше представа какво да стори с живота си, докато времето просто не се измени и по молба на баща си тя не получи от боговете втори шанс, за да поправи грешката си.

Допълнителна информация;
- Страда от дислексия (рядко заболяване, което обикновено се проявява като трудност при четене или говорене).
- Има голдън ретрийвър (4 месеца) на име Майрън.

-----------------------------------------
I've been walking this road of desire.
I don't care if I'm playing with fire.
I'm aware that I'm frozen inside.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://xfallenafteraprilx.bulgarianforum.net
 
Елинор Елизабет Уистрейн-Джойс
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
| Fallen after April | :: Първи стъпки. :: Всичко за героите.-
Идете на: