Арая Деймос /Ariyah Daemos/

Времето. Колко относително понятие. Поне е такова за един от последните Пътешественици. Пътешественици през епохите, войните, страданията, скандалите, кризите, континентите и сезоните. Времето.
Да, пред огледалото в този момент стоеше един от последните Пътешественици през Времето. Ведрите ѝ очи се впиваха в образа от другата страна, заглеждаха се във всеки отделен детаил на нежното ѝ лице. В тъмното тя искреше съвсем слабо – почти доловима светлина идваща от порцелановата ѝ кожа, но сега през щорите на прозореца се процеждаха лъчите на жаркото обедно слънце и това донякъде отнемаше красотата на цялото ѝ тяло. В отражението сегатя виждаше как всеки отделен лъч се сплита с различен кичур от косата ѝ, превръщайки главата ѝ във факла. Червената ѝ коса сякаш гореше. Всяка отделна чупка на косата ѝ бе обгърната от кадифената топлина на слънцето, а вятърът, който се промъкваше през полуотворения прозорец се завихряше около нея, играеше си с косата ѝ. Сякаш наистина гореше.
Зелените ѝ очи пронизваха образа от другата страна, та макар че гледаше себе си, червенокоската потръпна. Въпреки, че почти винаги бяха усмихнати, бляскави, изкрящи, те бяха някак остри, проницателни, критикуващи, обезоръжаващи. В същото време, погледнеш ли в тях, ти се загубваш в зеленината им, а вярата ти в нея расте до безрезервност.
Червенокоската проточва врата си в леконадута стойка, вглеждайки се отново в очите си, този път напълноготова да ги погледне, и на лицето ѝ заиграва усмивка. Плътните ѝ устни се разтягат, извиват се в полумесец и разкриват хубавите зъби. След това лицето ѝ отново е непроницаемо.
Слабото ѝ тяло потръпва от хладния вятър, но почти в същата секунда отново се успокоява, когато вятърът донася топлината на горещото слънце. Висока е, но не прекалено, определено никога не е била от високите, но повечето човеци я намират за такава. Намират я за странна.

;; 9 август 1945, Нагасаки, Япония
Последния от тях току-що бе унищожен...
Атомната бомба с ироничното име „дебелакът” тъкмо бе пусната от американците. Огромната гъба от прах, боклуци, горещ въздух, човешки и битови отломки бе потулила Нагасаки и слънчевата светлина едва се процеждаше през пукнатините от разрушение, които плуваха във въздуха. Малкото лъчи биваха пречупвани от милионите прашинки във всевъзможни цветове и оцветяваха залеза в пърпурнолилаво – необичаен за топъл ден като този.
Беше го усетила. Беше усетила как последната частица от миналото ѝ се стопява сред радиационните отломки, как той се разпада на милиони парченца, нямащ глас дори да изкрещи от агония. Сърцето ѝ бе ускорило ритъма си, а гърдите ѝ панически бързо се надигаха, поемайки си отчаяно за въздух. Самюъл Бейвлин бе единствения останал освен нея. Той бе единствения, който все още носеше спомена на цивилизацията ѝ, напомняше ѝ, че винаги щеше да има семейство. През вековете повечето от нейния вид биваха жестоко избивани. А сега?
Бе прекалено добродушна, за да ги накара да си платят, а тя вече бе единствената, която знаеше какво щеше да стане, когато някой си играе с вихрушката на времето. Променяйки историята, тя можеше да промени целия свят. Спасявайки един-единствен човек, макар и толкова близък за нея, можеше да докара за секунди края на света в някое друго измерение, което да последват още и още, докато накрая Земята престанеше да съществува в кое да е от всички измерения. Беше прекалено умна, бе прекалено голям реалист, за да повярва, че може би, може би имаше и някой друг освен нея.
Сега беше сама. Беше сама и не знаеше какво да прави. Знаеше само едно.
Затвори очи и усети как коленете ѝ поддават и тя се понася през времето и пространството. Една секунда. Една секунда ѝ трябваше да се пренеса на другия край на света. Единственото, което бе останало след атомната гъба бяха основите на къщите, ръце без тела, към които по принцип бяха прикрепени. Прахът, който се носеше във въздуха, полепваше по гърлото ѝ, а тя се даваше в болка.
Беше утрин. Следа от слънцето обаче нямаше. Светлината, която все пак успяваше да достигне до земята, пристигаше със чрвеникави и синкави лъчи. Все едно се намираше в пламък. На небето едва се различаваха размитите контури на слънчевия диск. Тя преглътна шумно и направи няколко крачки. Нямаше жива душа. Нямаше никого. В радиус от километри нямаше една жива душа освен нея. Знаеше, че тялото му е някъде тук. Усещаше енергията, която все още струеше от разпокъсаното му тяло някъде наблизо. Знаеше, че не бива да бъде тук. Радиацията щеше да я отрови, да я разболее непоправимо, но след като беше сама от вида си какъв беше смисъла да живее повече?
Една сълза се процеди измежду гъстите ѝ мигли и тя издиша бавно и тежко. Виждаше го. Или поне една част от него.
Пристъпи плахо напред. От гърлото ѝ се откъсна глух писък. Намираше се точно на мястото, където бе паднал „дебелакът” – странно име за нещо, което носи само глад и болка. Тя клекна и тихо зарида, когато из отломките на някогашен Нагасаки намери мъртвото му тяло. Животът отдавна го бе напуснал. Тя вдигна безжизнената му ръка и там видя малкият надпис, който гласеше „господар на времето”, присщъ за всеки Пътешественик. Тайничко се надяваше да го бе объркала. Това да бе просто човек,, с който си приличаше, но надписът никога не грешеше.
- О, Самюъл, защо днес?! – изрида тя и главата ѝ клюмна безрадостно над мъртвото тяло на мъжа. Той бе чернокос, силен и мускулест, висок, едър. Бе умрял с усмивка. – Знаеше! О, знаеше, че днес ще пуснат бомбата! Защо?!
Тя викаше, но едиствения звук, който идваше до ушите ѝ бе нейното собсвено ехо.
Нещо запръщя. Едно радио магически беше оцеляло след смъртоносния взрив.
- Радияцията е милиони пъти над критическото ниво. Всички да се евакуират! Всички да се евакуират.
Макар и на японски, тя разбра всичко. Разбираше всички езици.
Беше заразена. Безвъзвратно болна.
Тя зарида тихо, след това отнякъде изникнаваха пламъци и завиха тялото ѝ като в пашкул.
Не бе заразена. Беше дар. Вселената ѝ даряваше огъня.

;; април 2012
Гръмовен тътен се разнесе из наситения с електричество и напрежение въздух. Червенокоската можеше да да усети как напрежението я притискаше, оставяше я без дъх, ушите ѝ пищяха, а всеки мускул в тялото ѝ трепкаше като на сърна, подгонена от хищник. Беше един от този дни, в който просто знаеш, че нещо грандиозно щеше да се случи.
В този ден от дома си с настроението за голяма промяна. Беше последната господарка на времето, поне по нейни познания, но дори и на нея някои неща ѝ бяха забранени и това бяха глобалните катастрофи. Като истински и непреклонен инат обаче, тя почти винаги стъпкваше единственото правило на съществуването ѝ и използваше способностите си само за да надникне, там където дори и тя не трябваше да си пъха носа. Този път обаче тя бе изрично инструктирана в съня си да не се меси в предстоящите събития и единствено можеше да се моли.
- Моля те, нека това не бъде поредната ледникова епоха. Моля те! Моля те. – мислеше си тя, докато вървеше по Таймс Скуер. Нямаше си и на идея кой я съветваше и кой ограничаваше правата ѝ като Господарка на времето, но знаеше, че нещо решаващо за хората щеше да се случи. Инстинктите ѝ бяха страшно силни и напреженеито, което тя усещаше в във въздуха не вещаеше нищо хубаво. Но въпреки, че искаше да предупреди хората, имаше правила, които не трябваше да нарушава, защото тогава щеше да се случи нарушаване на времето и пространството. Така че, сега токчетата ѝ тракаха нервно по асфалта на Таймс Скуер, а цялото ѝ тяло тръпнеше в очакване.
Изведнъж земята се разтресе. Сякаш цялата енергия на земното кълбо се бе отприщила и сега заливаше тълпите от хора, които бяха налягали в опит да се предпазят от земетресението. Червенокоската се задържа права, едва успявайки да не се строполи на земята като нормален човек. В разстояние от около стотина метра имаше няколко катастрофи, няколко тежко ранени, няколко мъртви и всичко това само за части от секундата. Тя се огледа и откри, че от хилядите хора да площада в този момент на крака стоеше само един човек – млад мъж, който изглеждаше на около двайсет и четири – двайсет и пет. Само няколко години от видимата възраст на червенокоската – 22. Истината беше, че тя е на над петстотин години и макар, че повечето от тях ги бе прекарала на други планети, напоследък се застояваше все повече и повече тук.
Имаше обаче нещо в стойката на стройния младеж, което накара червенокоската да стисне юмруци и да пристъпи няколко крачки назад, неоткъсвайки поглед от непознатия. Той обаче бе много бърз и само след секудна се бе озовал точно зад нея, а ръцете му нежно, но задължаващо се пускаха по голия ѝ врат. Ръцете му, дъха му, цялото му тяло излъчваше глад.
- О, не. – рече с досада тя и замахна с другата си ръка, оцелвайки мъжа в ребрата толкова силно, че същия удар най-вероятно можеше да пропука скала. Той изрева яростно и отново се нахвърли на момичето, което се взря в празните очи на непознатия и в следния момент той избухна в пламъци и писъци. – Скъпи, може да съм всякаква, но не съм ти хамбургер. Вампирите не ме докосват, изглежда не си си научил урока.
Тя го срита в ребрата, докато той се гърчеше в мъчителна агония сред многото тела, след това се обърна и продължи да върви накъдето се бе запътила. След нея се чу експлозия и вампирът се превърна в прах.
Тя бе състрадателна, мила, но не търпеше неподчинения. Повечето същества се страхуваха от нея по някои ясни причини. Господарите на времето бяха силни и пълни с мощ бойци, а към тези качества, червенокоската можеше да добави находчивост и остроумие. Сарказмът винаги присъстваше в речта ѝ, а лъжите не бяха рядкост, но от всичко тя най-много мразеше неподчинението. Откакто тя се бе превърнала в единствената оцеляла от расата си, откакто се бе научила да контролира времето сама и откакто се бе стобила с пирокинеза, повечето същества се бояха от нея.
Защото тя можеше да бъде всякаква, значи можеше да бъде и жестока.
///
- Арая Деймос. – червенокоската подава ръка, на която издрънчават няколко гривни. – Господарка на времето.